Величков
• • • • •

Другарите от Нова телевизия пуснаха одеве някакво собствено сополиво разследване по отношение на това как разни лоши кабеларки ги ограбвали и прочие. Аз лично съм абсолютно безпристрастен наблюдател в тази война, законът е дал достатъчно официални начини за регламентиране на подобен вид нарушения. Разбира се се изредиха всякакви “представителки на носители на авторски права”, които няма да кажа на какво ми приличаха, защото драгият читател ще ме обвини, че мисля само за секс. Чухме си стандартната песньовка за лошите крадци, как, ако не били те, добрите щели да наливат двойно повече права да радват добрия зрител и прочие и прочие неща, сливащи се с фоновия шум в апартамента. Това, което ме учуди беше, че по едно време се появи Явор Колев, който цитира доклад на някаква си френска евродепутатка, която била докладвала, че, вследствие на пиратството, до 2015 година щели да се загубят незнамколкостотин милиона работни места и незнамколкостотин милиарда приходи на правоносителите. Тук вече се заинтересувах.

Не му беше нужно много време на чичко Гугъл да извади евродепутатката Marielle Gallo. И един нейн доклад. Който щеше да е суперзабавен, ако не предлага страшни работи. С две думи леличката се опитва да открехне вратичка за прокарването на душмански регулации, естествено в името на “правоносителите”.

Въпреки че докладът изобилства от признания, че до голяма степен виновни за  разрастването на “феномена на нерегулираното споделяне” са остарелите регулации, липсата на адекватни разплащателни средства за получаване на достъп до легално съдържание, дори в някои случаи и практическата липса на легални оферти, лелята много настоява, смънквайки с половин уста, че все пак трябва да се внимава да не се стигне до нарушаване на човешки права. Изобщо не се учудвам, че половин Европа й е скочила.

Никъде в документа не срещнах цитираните в материала на Нова апокалиптични предвиждания за загубите на пари и работни места. И много ме хвана яд. Защото ето това е нещото, което много удобно бива премълчавано. Даже леля Гало признава, че не може да се даде еднозначен отговор на въпроса за загубите и призовава за създаване на специална комисия по въпроса. Защо ли? Набързо с няколко примера:

1. Приемаме, че в БГ има 1’000 лицензирани и 1’000 нелицензирани копия на Windows 7. До колкото имам спомен – едно лицензирано копие в най-скъпия си вариант е около 400 лева. И веднага математиката, която изнася на правоносителите – значи, ако им стъпим на врата и ги легализираме, ние печелим 400х1’000 = 400’000 лева. Щом не сме ги легализирали – значи ние търпим загуби в размер на 400’000 лева.

2. Излиза нов филм. Легално в кината го гледат 10’000 души + още толкова нелегално от торентите. При цена на билет от 10 лева – ние търпим загуби 10’000х10 = 100’000 лева.

3. Излиза нов албум. Легално си го купуват 10’000 души + още толкова го слушат нелегално. Цена на албум – 20 лева. Реализирана загуба – 10’000х20 = 200’000 лева.

Умножете сега горните цифри и ще разберете защо толкова много ги боли.  Нека ги боли. Защо?

Никой никъде не му изнася да спомене факта, че 1 бр. нелегално копие никога не е равен на 1 брой продажба. Ако някой бъде притиснат да си купи легално копие на Windows 7 изобщо не е сигурно, че ще го направи. Било то поради липса на пари, било то поради това, че ще предпочете да ползва някой по-евтин или безплатен аналог. Същото се отнася и за филмите – изобщо не е сигурно, че когато принудиш хората да гледат филми само и единствено в кината, то всичките 10’000 нелегални ще намерят време, средства и желание да го направят. Още по-непредвидимо е с музикалната продукция – това, че някой е изкарал албум с 1 хит + още 10 бози в никакъв случай не означава, че всичките 10’000, чули го нелегално, ентусиазирано ще се набутат с по 20 лева само и само той и разпространителите да са щастливи. Така че няма (и сигурно в обозримо бъдеще няма и да има) реален алгоритъм, по който да бъдат изчислени реално пропуснатите ползи от правоносителите. Безспорно такива пропуснати ползи има и те далеч не са малки, но в никакъв случай не са в обемите, които на тях им се привиждат. И всеки, който заяви, че губи годишно по Х лева от пиратите следва да бъде гледан със снизхождение.

Въпреки това пак ще си я караме по старому, защото има едни хора, които им харесва да си живеят в средата на 20 век преди появата на Интернет и изобщо не смятат да мърдат от там. Щом ме слушаш/гледаш/ползваш – ще го правиш както на мен ми харесва. Ако има алтернативи – няма да ги ползваш, защото ще ядеш бой и санкции. Нищо, че самата леля Гало в доклада си споменава част от проблемите – няма адекватна среда за предлагане на легално съдържание, няма достатъчно адекватни средства за достъп до такова, законодателството не е хармонизирано с новите технологии, правоносителите не полагат никакви усилия да предложат на потребителите алтернативни начини за достъп до продуктите им, абсолютна липса на възможности за хората с увреждания и прочие.

Но… Това е процес, който ще отнеме много време и най-вече ще накара правоносителите да инвестират в алтернативи. А това е нещо, което те изобщо не обичат. И взимат мерки. Почти съм готов да се обзаложа, че в рамките на година ще има Директива, в която ще се дават ясни и строги указания за репресии към провинилите се. Независимо защо са се провинили и независимо от това, че може да са се провинили случайно,  по принуда или поради липса на алтернативи,  както се оказва по-горе. Важното е правоносителите да вземат колкото се може по-голяма част от баницата. Защото винаги е по-сладко да отстояваш интересите на човека с парите.

Не защитавам пиратството. Но се оказва, че има и по-страшни неща от него.

Брех, кво прашасало тука… Само пущиняк и 2-3 модерни български спам коментара, нацъкани и натокани на ръка, на които ще обърнем внимание в някой друг пост. За отсъствието си също ще обяснявам в друг пост. Сега ще си говорим за кибер.

По непонятни за мен причини за БГ журналистиката всичко, що е онлайн, е кибер. Киберпрестъпления, киберпрестъпници, измами в киберпространството, което, ако не се цитира в контекста на същите тези измами, задължително носи гордото име Световната мрежа… Изобщо, ако е кибер – беги далече и крий децата и жената, щото киберягите ей ся ще ти спретнат нещо драматично. Дори и преводачът на kakvo.org, който честичко ползвам, при запитване за “cyber” отговаря кротко, кратко, тихо и със страхопочитание – “кибер пространството”…. Уауууууу……

Един бегъл преглед назад във времето показва, че нещата далеч не са толкова драматични. Думичката cyber всъщност тръгва от гръцкото “kybernetes”, което пък на свой ред означава “щурман” или “управител”. А думата “кибернетика” за пръв път е сглобена през 1948 г. от американския математик Norbert Wiener и неговите колеги в книгата им “Cybernetics or Control and Communication in the Animal and the Machine” (Кибернетика или контрол и комуникация в животното и машината). Или обобщено от Уикипедия – “Кибернетиката е сравнителна наука, изучаваща системите за автоматична връзка и регулация на живите същества със съответните им в електрическите или механически системи (в биологията — наука, изучаваща функционирането на нервните връзки в живите същества).

Представката „кибер-“ се използва в думи, които имат отношение към механичен или електронен механизъм или система, способна да дава обратна връзка. Използва се и като популярен разговорен термин, обозначаващ всичко свързано с компютрите, интернет и техните производни (например киберпънк, кибер-настаняване и др.).”

След като установихме, че представката “кибер”  сама по себе си далеч не е толкова натоварена с негативизъм, колкото се опитват да я изкарат, тук аз ще направя един драстичен и драматичен завой в тезата си, за да събудя заспалите читатели и ще изрека твърдението, че журналистите сами не подозират колко са прави, когато “кибер” се съотнася към всички действия и съответно бездействия на българските властници, извършени от тях за последните 20 години в областта на телекомуникациите. По конкретно днешната ми логорея е събудена и предизвикана от настоятелно продължаващите в последно време опити да бъдем убедени, че всички, ама абсолютно всички престъпници на тоя свят, започвайки от най-големия терорист и свършвайки с последния махленски кокошкар, са се въоръжили с невъобразими хайтек машини и умения и са се накатерили по жицата, дебнейки ни като едни същи харпии от всеки хъб и зад всеки нод, че да ни правят какви ли не лоши неща. (Егати изречението….).

Ужасен съм от 2 неща. Първото е, че властимащите гласуват безумни бюджети за подслушване и разширяване на контрола върху системи, които не търпят насилствена регулация. Няма да се спирам на това, както няма да се спирам и на многобройните потребителски и човешки права, които брутално се потъпкват по този начин. По темата са се изказвали нееднократно адски много хора, които на всичкото отгоре съвсем основателно считам, че са далеч по-грамотни и напористи от мен в тази насока, затова само ще ви препоръчам да прегледате изписаното от един Григор Гачев, например, ако ви интересува този аспект на нещата. Аз тук ще се спра на второто нещо, което адски ме притеснява, а то е:

Държавата и държавниците хабер си нямат какво вършат в ИТ сектора и на всичкото отгоре не си го и признават.

Нещата нито започват от вчера, за съжаление няма да свършат и утре. Примери дал Господ, няма да ми стигне дисково пространство. Нека за начало да се върнем в зародиша на сагата “е-правителство” и любимото на цял народ Информационно обслужване. Аз съм готов да заложа каквото кажете, че в една от големите централни софийски общини модулът, който връща резултат от запитването на гражданина Х, съдържа в себе си главната променлива alabala. Тази главна променлива alabala беше написана от мен в опит да покажа на двете деца, наети за писането на модула как се дефинират променливи, щото те, преписвайки чужд код,  бяха копирали една и съща на няколко места, в опит да я накарат да извършва различни дейности. За всеобщо учудване, с променливата alabala модулът взе, че сработи, след което те изреваха “Тръгна и работи, не го пипай!!!” и застанаха пред клавиатурата точно като Павлик Морозов пред амбразурата, готови кръв да пролеят, но да не ми позволят да я кръстя някак си по-подобаващо. Е, абсолютно съм убеден, че много столичани са били обслужени от alabala, дано да са останали доволни… Това беше принципът на работа – сбрани хора от кол и въже, с бегли компютърни познания, някое гуру написало една страничка и те се пуснали по общините да я къстъмизират. Те толко работеха, онея толко им плащаха, стана си съвсем по нашенски, че накрая нищо и не тръгна, за да е пълна картинката.

От там насетне се почнаха едни чудеса, които нямат чет. Общините и държавните ведомства започнаха да получават целево пари за изграждане на портали, те още по-целево започнаха да ги изграждат на шуробаджанашки принцип, използвайки уменията на всеки, който е в състояние да създаде съдържание, различно от документ на Microsoft Word.  Писал съм тук на няколко места за такива пишман ИТ-та, мисля, че някъде бях разгледал подробно и част от сайтовете на държавните институции. Не ща да се замозалинквам, който иска – да рови. Картинката на трагедията е що-годе пълна. Контрол? Йок. Какво са два-триста бона… Маса продукти, струващи не повече от 30-40 000 лева се правят за по 250 – 300 000. Че и на всичкото отгоре след това не работят! Последният пример – прословутият сайт за детските градини в София. Трябваше да е на Oracle, тръгна някакво трагично написано PHP+MySQL, дето безпроблемно се спретва за 3 дни от 2-ма студенти, после всичко се потроши, по едно време следобяд излезе и Oracle апликацията, която също работеше ужасяващо. Цената? Мисля, че беше около 400 000 лева.

Бавно и полека опряхме до браншовите организации. Прекрасен пример за илюстрация на баснята “Орел, рак и щука”, стига децата на тея години да бяха в състояние да оценят мащаба на трагедията. БАИТ много отдавна се е превърнал в клуб по интереси, и това съм го писал. Нямат нито една инициатива, която пряко или косвено да не очаква финансиране от държавата, или поне прокарване на съответния законопроект, който ще ги постави в “подходящо” положение. Останалите дори няма и да ги изреждам, те съществуват по някакви си собствени причини и дори да имат някакви креативни идеи, те в повечето случаи отново са на принципа “дайте да дадете”.

Стигнахме и до голямата битка: “Комерсиален затворен софтуер vs Софтуер с отворен код”

За никого не е тайна, че основната част от човечеството ползва по домашните си компютри продукти на Microsoft Windows. Процентът е огромен, въпреки сериозното раздвижване в обратна посока в последните няколко години. В мрежата ( киберпространството ) нещата пък стоят по коренно различен начин – там доминацията на Linux базирани системи е безспорна. Битката на пръв поглед е изключително неравностойна, защото от едната страна на барикадата стоят фирми, разполагащи с достатъчно финансов, лобистки, дори ако щете и корупционен ресурс, а от другата страна стоят един гол ентусиазъм и желание за развитие. Но, понеже природата винаги търси баланс, от другата страна пък са се наредили технически капацитети, за които големите фирми реват с кървави сълзи.

В този ред на мисли да се спрем и на кадрите. Охххх, кадритеееее…. 90 процента от кадърните изчезнаха, още 6-7 процента от тях са си тук, ама работят за навън и през акъл не им минава да захванат нещо българско, останалите 3 или 4 процента едвам надигат глава от работа. Качеството на образование е ужасяващо. Мога като изключение да посоча Васил Колев и компания, ама такива като него са още неколцина и нито са вездесъщи, нито са в състояние да избълват достатъчно материал за пазара.

На фона на всичко изброено до тук кулминацията се състои в това, че държавата и шефовете й хабер си нямат какво трябва да се случи в момента. Досегашната практика я видяхме – гласуваха се едни пари, които минаваха през едни агенции, които ги разпределяха целево, получателите целево правеха съответните правилни обществени или обикновени поръчки и парите целево отиваха в целта. Лобизмът на големите риби по върховете е повече от очеизваден за хората в бранша. Набират сили и така наречените “носители на права”,  с които аз щях да съм ОК, ако не си пазеха правата с репресивни мерки, а посредством предвидените гражданско/правни механизми за целта. Ама не би. Последните развития ме плашат още повече. Двама юристи ще ръководят ИТ политиката на държавата. Много черни облаци се насъбраха нещо…..

Какво трябва да се направи? За мен лично няколко неща:

1. Стратегия. Държавна такава. Глобална. Накъде ще вървим. Стратегия, започваща от А и Б. Какво ще ползваме в администрацията – софтуер с отворен код или комерсиален затворен такъв. Каква система ще се изгражда, на каква платформа, с какъв ресурс. Все още се намират достатъчно (слава Богу) останали кадърни експерти и в двете области. Една работна група може да срещне двете гледни точки и да обсъди плюсовете и минусите. Професионалните плюсове и минуси, а не кой плаща обяда и залата за заседания на работната група. На същата тази група няма да й отнеме много време да прецени свършеното до момента, което е обидно малко.

2. Стандарти за комуникация. Аз нямам против администрацията да работи на каквато пожелае система, стига тя да върши работа. Искам, обаче, същата тази администрация да ми даде право на избор. Да ми даде правото да си напиша собствен софтуер, който да обменя данни с нея, естествено по правила, определени от нея. А не като в момента – ако съм потребител на Линукс да не мога да й потребявам част от файловете. За можене – може, сравнението е образно.

3. Кадри. Това са хората, които ще търкалят цялото това нещо. Освен, че ще го търкалят, те ще го пазят и от “кибер”. Защото Явор Колев, колкото и да е вездесъщ, не може да огрее навсякъде. Освен това – Явор може да е добър полицай, може бързо да се учи, но е безкрайно далеч от тънкостите, които може един читав админ. Не му е и работа. Няма как да не засегнем и заплащането, защото наистина добри админи, работещи за заплата 600-700 лева просто няма. Преглътнете този факт.

4. Кадри 2. Хората, работещи със системата. Може да ви е жал за безбройните лелки, които са ви подръка за мижави парици, но скромният ми 15+ годишен опит показва, че човек на 50+ трудно успява да усвоява компютърни умения. Общи да, но специализирани – мноооооого трудно. Със сигурност има как да разместите лелките, дайте път на младите, поне нивото на потрошаване ще падне драстично.

5. Вътрешна прозрачност. Нали се борите с корупцията? Е, нищо не пречи спечелил ИТ проект на едно ведомство да се оценява от специалисти на друго на ротационен принцип. От сега чувам ревовете, че един от земеделското не познава спецификата на работа на Агенцията по вписванията, примерно. Така е. Но тоя от земеделското знае (или би трябвало да знае) колко горе-долу струва един сървър, колко струват евентуални лицензи за него, веднага ще му светне, че апликация за не повече от 50 бона се продава за 250 и прочие. Или ще намалим далаверите, или ще направим корупцията междуведомствена

6. Инвестиция в кадри. Вече е факт – Големите Риби купуват перспективните студенти още от 1 курс. Не виждам защо държавата да се задоволява с това нещо. Спокойно може, на базата на Стратегията, описана в т.1 дори да има отделен факултет, който да обучава кадри, обслужващи държавната ИТ политика

Още много може да се напише. Но като начало, според мен, това е достатъчно, че да спре толкова да ни е страх от “кибер”.

——————————————————————————————————-

*Авторът държи да отбележи, че е с икономическо образование, но по стечение на обстоятелствата в последните 15-ина години работи ИТ. Горното следва да се приеме като искрена и лична гледна точка на един “професионален непрофесионалист” и не ангажира по никакъв начин негови клиенти или приятели

Rainbow in the dark

Дочаках отговор на предишното си писмо до Пощенска. Чудя се откъде да почна… Ето го и самият отговор:

Такааааааааа…. За лошите банкови практики можем да си говорим с години и пак нищо да не кажем. Да оставим настрана очевидното разминаване между желанието за среща, което аз изявявам в писмото си и очевидното пренебрежение, с което на това мое желание не е обърнато никакво внимание. Какво виждаме тук?

Първо – човекът, написал ми това писмо, предпочита да не се персонализира, а се представя като Връзки с клиенти. На мен лично това ми говори за желание за достигане на високо ниво на колективна безотговорност посредством неперсонализиране на комуникацията. Аз, разбира се, имам голяма доза основание да предполагам, че зад това писмо стои/седи някоя непозната за мен госпожа или госпожица Анастасия Лазарова, независимо, че тя се е опитала да скрие този факт. Ако тя се научи как се преглежда хедър на писмо, може и да разбере откъде имам подробности. Туй го казвам не да  изтъкна с високи технически познания, които несъмнено далеч надвишават тези на г-жа/г-ца Лазарова (все пак го работя това нещо), а просто за да отбележа, че достигането на желаното ниво на анонимност все още е много далеч от реализация. Стоейки настрана от вече изброеното, не може да не отбележим и простичкия факт, че абсолютно е пренебрегнато желанието ми за да се свържат с мен по телефон, да не говорим, че дори не са си направили труда да ми посочат телефон за обратна връзка, което прави невъзможна мисията да потърся лично г-жа/г-ца Лазарова и да попитам с думи прости защо така се гъбаркат с моите щения. Само за протокола – в случай, че бях получил телефон на “Връзки с клиенти” при първото си обаждане в банката, аз нямаше изобщо да започвам да се упражнявам в писмена реч, а щях директно да вдигна слушалката  и да излея каквото имам да си казвам по най-гръмовния възможен начин.

Второто вече не е проблем. То е ужас. Пощенска банка ме приканва да им предоставя моето ЕГН, като никъде не счита за нужно да ме уведоми, че въпросното мое ЕГН представлява лична данна, към разпространението на която следва да се подхожда особено внимателно. Един силно непредубеден и вярващ в добрите намерения на Пощенска гражданин на подобно писмо с радост би клюцнал Reply и би засилил името, адреса си, ЕГН-то си и каквото още му е поискала добрата банка, без изобщо да си даде сметка, че изпращането на подобни данни по некриптирана електронна поща е може би най-сигурният начин да ги предостави за свободно ползване на всеки по трасето, който ги пожелае.

Е… Като ще е безполезен СПАМ – да е безполезен СПАМ… Да натиснем още малко:

Нашата история започва далеч във времето – някъде около 2002-ра година. Тогава, в зората на кредитните карти, като много обезумели българи, средностатистическата моя персона се подведе и се сдоби с кредитната карта на нещото, наречено Euroline. Тъй като това е стартовото повествование, тук ще наблегна по-скоро на разказването на историята, няма да се задълбочавам с общоизвестни факти. Това (не)удоволствие ще го оставя за малко по-натам, сега само ще разказвам. Не помня как се казваше фирмата, обслужваща въпросните измислени кредитни карти, но определено не се справяше добре. Редовната липса на месечни извлечения, съчетана с липсата на какъвто и да било адекватен съпорт и невъзможността да ползваш въпросната “кредитна” карта като истинска такава бяха само част от удоволствията. Както прекрасно са запознати хората, докоснали се до това съвършенство на гръцкия кредитен гений, с въпросната карта можеше да се пазарува само в определен брой обекти и само определен брой неща. Към тези възможности беше добавено и удоволствието да се теглят пари в брой, съчетано с начисляването на една изключително (не)прилична лихва. И така…

Моята скромна персона се възползва максимално от въпросните не дотам разумни възможности и, както можеше да се очаква, в един момент дойде време за връщане на парите. За да бъде пълно удоволствието на Оня горе, естествено, този момент прекрасно беше съчетан с липсата на каквито и да било финансови възможности от моя страна. Бях фалирал, така да се каже. От тук нататък започва интересното.

С мен започнаха да се свързват по телефона разни граждани да искат едни просрочени вноски. Което щеше да е повече от нормално, стига въпросните граждани в изискванията си да не споменаваха една сума, която определено беше извън моите сметки и представи. С други думи – добутахме я до момента, в който аз бях категоричен, че имам да им давам едни 700 и няколко лева, докато техните претенции надхвърляха 1200. Почнахме от елементарен кол център, минахме през някакви началници на същия кол център, накрая опряхме до юристката на фирмата, която направи всичко по силите си да ми обясни как ще ме съди, ще ме тормози, ще ме навре в кредитния регистър, аз повече никога няма да видя кредит от когото и да било и изобщо – ако много продължавам да се дърпам – всички злини на тоя свят ще ми се стоварят на главата… Идея си нямах колко е права, но за това – по натам. През цялото време моята молба беше една-едничка и се състоеше в следното: “Дами и Господа, аз НЕ отричам, че имам да ви давам пари! Искам единствено, в името на справедливостта, вие документално да докажете размера на претенциите си!!! Дайте ми една разпечатка, в която е посочено кога и какво съм теглил, кога и какво съм внасял, какъв е остатъкът, какъв е размерът на начислените лихви и въобще – защо, мамамустара, искате от мен да ви дам едни 500 лева отгоре???”

Излишно е да споменавам, че с такава разпечатка не разполагам и до ден-днешен. Бяха ми отказвани под какви ли не безумни предлози – системата не позволявала такива разпечатки, били ми изпратени по куриер, нищо че не били пристигнали, аз да съм платял сумата, пък те после щели да ми докажат… Накрая ми писна и просто им казах: “Или си докажете претенциите пред мен със съответните документи, за да ви ги платя, или ме съдете!” И тормозът изненадващо и изневиделица престана. След няколко години аз мимоходом разбрах, че Euroline вече е част от Пощенска банка, но не обърнах особено внимание на този факт. И там ми е бил проблемът.

Какво се случва междувременно? Случва се щур купон. Независимо, че аз и техният персонал сме в луд спор по отношение платено/неплатено, тяхната система (автоматично или не съвсем) вдига кредитния ми лимит по въпросната карта на 4000 (четири хиляди) лева. След което някой съвестен служител набива тези 4 000 в кредитния регистър срещу мое име като необслужван кредит. Вярно, води се неусвоен, но и необслужен и е отнесен като “загуба”. Малко по-надолу в разпечатката на кредитния регистър се мъдрят прословутите вече 1233.00 лева, които според Пощенска банка аз имам да им давам.

Времето си тече и неусетно идва лето 2007-мо. Аз вече съм закрепил финансовото си състояние до толкова, че съм си позволил да открия скромна фирма за консултации и да се опитвам да се оправям в този живот без началници. За преустрояването на детския парти клуб, който стопанисвахме тогава, се налагаше да теглим кредит. Отидохме в обслужващата ни банка (разбира се – не Пощенска…), подадохме всички необходими документи, след което бяхме силно сюрпризирани, че на един от съдружниците (моя милост) му виси на задника един дълг от 1233.00 лева в Кредитния регистър и поради тази причина кредитът не може да бъде отпуснат. Сетих се, че въпреки всичките им предишни клетви, че те спират лихвите върху дължимата сума, то тя вече, на фона на изминалите години спокойно може да бъде оправдана и реших да не се разправям. Реагирахме бързо и сносно. Банката отпусна 1500 лева целево, с които пари аз надлежно отърчах в Пощенска банка, погасих въпросните 1233.00 лева, изисках си удостоверение за липса на задължения, получих го (срещу 10 лева и 8 часа чакане), след което го представих пред другата банка и кредитът ни беше отпуснат. Цветя и песни.

Минаха 2-3 месеца. Един ден кредитната инспекторка ми се обажда силно притеснена, като ми заявява, че въпросните 1233.00 лева още са висящи в Регистъра. Вдигам телефона, обаждам се в Пощенска и от там получавам безумния отговор (цитирам по памет): “Не се притеснявайте, господине, за да бъдат отразени нещата в Кредитен регистър, обикновено са необходими между 3 и 6 месеца…”. Отказах се да споря, предадох инфото на кредитната инспекторка, тя се позачуди, историята свърши до тук и всички се разотидохме доволни…

Неусетно дойде пролет 2010-та. Моя милост си подава молба за издаване на кредитна карта, поради изтичане на старата. На другия ден се обажда една силно притеснена дама, която ми обяснява аз колко съм велик и важен за тяхната банка, но не могат да ми издадат кредитна карта, защото в Кредитния регистър на мое име има необслужвано задължение в размер на….. познайте! Точно 1233.00 лева. Поблагодарих, затворих телефона, след което си позволих да полудея. Използвах приятели, за да се сдобия с разпечатка от Кредитния регистър, защото това в нашата мила Родина не е позволено, балимумамата поради какви причини… Държавата да не ти дава да знаеш какви ги пишат банките за тебе… Нейсе. Във въпросната разпечатка наистина видях с очите си въпросните 1233.00 лева, отнесени като необслужвани и загуба…

Хукнах да се разправям с Пощенска. Ако се свържете с някой от посочените телефони – ето ви един трик. Системата ще ви предупреди, че “разговорът може да бъде записан, с цел подобряване на качеството на обслужване”, но няма да ви предложи връзка с оператор. За сметка на това, на 2 пъти, след като ви изброи възможните опции, ще ви подкани, че очаква вашия избор. Не мърдайте и не затваряйте! Рано или късно на някой оператор му писва и ви се обажда. След което ви кара да отидете в някой клон или да пуснете жалбата си на klienti@postbank.bg

Аз избрах второто, поради очевидната възможност ако видя пред мен служител на Пощенска на живо, да употребя физическо насилие. При първия си мейл сбърках – изпратих го на klients@postbank.bg. Техният пощенски сървър го преглътна, без изобщо да даде индикация, че този адрес е грешен, вследствие на което аз изкарах 3 безплодни дни в чакане на отговор. Късно в петък осъзнах грешката си и го препратих отново. Ето го:

Излишно е да казвам, че съм побеснял и няма да оставя нещата така. Сега съм в очакване на отговор. Първоначалните ми сондажи с юристи не са много обнадеждаващи, но пък аз си знам хората, вярвам в тях и знам, че ще изровят начин. Междувременно ще призова и вас – ако някой е брал ядове с Пощенска, нека разкаже историята си. Ще съм много благодарен и на останалите, които просто счетат за редно да разнесат историята. Мисля, че е крайно време банките да започнат да си плащат за гяволъка.

EDIT: Извинявам се, ама забравих един много важен съвет! В случай, че има някой четящ, който е погасил кредит към Пощенска, да се постарае да провери в Кредитен регистър дали това е надлежно отразено, защото аз се съмнявам. Вярвайте ми, струва си да си спестите неприятната изненада, ако утре изневиделица се наложи да ви проверяват…